Като хамелеоните

Заваля изведнъж. Притъмня, сгърчи се от напрежение небето и зацвърча въздухът като излят в кипяща мазнина. Безцветни капки тежко заплющяха. Мрачно въздъхна, затаи дъх простора миг преди да изригне и избухна, сякаш сцепен на две, през средата, от неочакван тътен; издутите му до пръсване гърди не издържаха, разлетяха се на късчета, разсипаха се над града, превръщайки за миг улиците му в корита, по които неудържимо нахлуха мътни потоци, повлекли със себе си дребни камъчета, клечици и майски бръмбари.
Нашият булевард е пешеходна зона и по него не се движат автобуси. Когато потопът се взриви над кестени и акации, бе пълен с шляещ се народ. Нямаше къде да се скрият всичките тия хора и нахлуха в единственото заведение тук - опушено, вонящо на чесън и оцет бистро, в което сервираха шкембе - чорба и наливна бира. За минутки го напълниха. Гъмжилото се блъскаше, газеше и пищеше премазано, а отзад прииждаха още. Извадиха допълнително маси и столове, управителят припна между редиците, приемаше поръчки, сервираше и отнасяше посудата. Бе забравил и радикулита, и наднорменото си тегло. И си мислеше:" Боже, колко хубаво щеше да е, ако всичките 365 дни в годината вали и е все така пълно. Няма да я усетя тая криза, дори и съседното помещение ще наема, ще се разширя..."
Аз не влязох. Останах под кестените с навити до глезените крачоли, с обувки в ръце, мокър до кости и глупаво стърчащ пред замъглените му прозорци, зад които вече хвърчаха халби с бира. Не съжалявах, дори ми беше приятно под дъжда, наслаждавах се на уединението си, най – после сам, мислех си, дори някаква мелодия се завъртя в главата ми и затананиках. И тогава съзрях в краката си решетката. Чугунена. Тежка и масивна, занитена с болтове към отточната тръба и си казах:” Боже, колко гениален е бил тоя, който я е сътворил! Уж най – обикновена решетка, а с толкова много приложения. Затваря под себе си цял един подземен свят, живеещ по свои правила, криещ свои тайни. "
После се загледах в прииждащите потоци, които тя алчно поглъщаше. И Му признах: ” Боже, тук си надминал себе си, сътворявайки водата толкоз умна и съвършена. Защото мъдрост е нужна, за да надхитри тоя, който е проектирал това грозно желязо”. Тогава се сетих, че създателят на решетката е поставил и друг капан - голяма обла тръба, която ще я отведе там, където той пожелае. И то благодарение на собствената й слабост - да приема формата на съда в който я налеят. И макар в училище да са ни учили, че това се дължи на физичните й качества, бях уверен, че тя притежава и някакво тайно умение, придобито през вековете, защото винаги намира начин да продължи пътя си независимо от преградите.
И докато се разсейвах с размисли, дъждът изведнъж премина в град и ледени топки с големината на казанлъшки понички окастриха всички дърветата и свалиха от тях прекрасната зеленина, с която толкова се гордееха. За секунда я превърнаха в мръсна шума, с която запушиха канализацията. Улицата бързо побеля изтръпнала от страх, а оскотелите клони щръкнаха грозно, като костите на оглозган до смърт, почернял гръбнак на допотопен звяр - попаднал погрешно в друг свят и ненамерил вярна посока.
Водата прииждаше бавно, защото ледът не се топеше, а настилката заприлича на фрапе, накиснато в натурален зелен листен сок. Наблюдавах как вадите се разтваряха като пръсти, заобикаляха заледената купчина, подронваха я, разбутваха листата и се гмуркаха към подземията на града. И ми хрумна, че не сто, не хиляда, а дори милион повалени, премазани и унизени листа да се съберат на пътя й, пак няма да й попречат; просто ще забавят процеса, защото те са вече никои, не са на мястото си, не знаят как да се променят и да приемат друга форма. От тук насетне им оставаше само да бъдат сметени, събрани и изхвърляни на бунището, където да се превърнат в тор.
Изведнъж просветна, небето се изчисти и вятърът прогони облаците. Остана само ламаринената песен на капчуците и заслушан в тях, не видях как тълпата напусна бистрото и зажвака из локвите, чудейки се накъде и защо бе тръгнала преди пороя, и какво следваше от тук нататък.
Управителят беше толкова зает да пресмята оборота, че дори не забеляза това.
Бях станал свидетел как красотата бе унищожена за миг от оня, който може да се променя. Но не съм сигурен в едно – дали ако през всичките 365 дни на нашата улица грее слънце и никога не вали, ще остарее щастлива?

Румен Романов
06. - 07. 05.2010