Другата

Сигурна бях, че ми изневерява. Жена се бе появила в живота му,
можех да се закълна. Кога и как го правеха, ето това бе въпросът, който не ми даваше мира. Та той не излизаше дори до магазина, живееше от близо пет години в къщи, след оня злополучен инсулт.
Изплаши ли се, какво стана с тоя човек, промени се, дори и на мачове спря да ходи. По цял тракаше на компютъра, разни детски игрички, занимаваше си се сам, а аз се успокоих, че най-сетне се е кротнал и ще е изцяло вече само мой. Признавам си, много го ревнувах. Ревността се отнася за нещо което нямаш, или си загубил.
Аз така и не разбрах за тия години, имала ли съм го изцяло. И въпреки, че безумно го обичах, отчуждението, което настъпи след първата му изневяра, продължи и до сега. И уж си простихме, той на мен, че съм го проследила, аз на него, че е бил с оная мръсница, което така и не доказах, уж решихме да забравим всичко и да продължим напред, нищо не се промени.
Подозирах го през годините в много други изневери, дори и с най-добрата ми приятелка. Помня, една зима беше, се върнах внезапно в къщи. Беше заключено, а ключът поставен отвътре. След десет минутно чукане ми отвори, уж сънен, по едни слипове само, а той и лятото спеше с пижама. Бил заспал! Хайде де! Обърнах къщата с краката на горе, нямаше никой. Дори и под прозореца погледнах за следи по снега. Къде я беше скрил, недоумявах. Върнах се разстроена в службата, наревах се на рамото на Ана, тая, с която също се съмнявах, че спи. Тя също не повярва. Е, как така, няма никой, а той по гащи?
Ами така! Нямаше!
И съм разговаряла с него, и съм си тръгвала. После се връщах, защото не знаех какво да обясня на нашите. Изневяра? Да бе, и с кого? Я посочи жената, да я видим?
Не става само със съмнения. И на доктор ходих, от тия новите, модерните, психолози. След три сеанса и лекарства за двеста лева, и пред мен да беше изчукал някоя, все тая щеше да ми е. И така не става.
Опитах се да му вярвам. И всичко бе уж наред, докато не ми се приискаше да го имам в леглото. И край. Оправдаваше се с болестта, не можел, кръвно вдигал. Лекарите му казали една година да се пази. А минаха почти пет от тогава.
Не! Сигурна съм, има жена! Но не мога да го докажа. Другата ми мисъл бе, че се е превърнал в егоистичен перверзник, който тайно маструбира и си потушава щенията. Намерих позната, мъж й бе хакер, влезе му в компютъра, цялото съдържание сне на друг хард, папка по папка прегледах, нямаше дори женско име. И никакви порно сайтове и филми.
Направо се побърквах. Да не е станал гей, тоя, мой мъж? Нищо, нищичко от съдържанието на файловете не ми даваше и най-малка престава, не знаех вече какво да си мисля.
Говорих с лекаря му, разбра ме човекът, назначи му преглед, уж да види как е, а и сексолог повика. Няма му нищо. Мъж си е , мъж и половина. По-голяма активност ми препоръча, това е.
Е, че аз какво не правих: като фитнес инструктор станах в тялото, мъжете си счупват вратовете по улицата след мен, накупувах еротично бельо с дантели и без, прашки, сутиени, нощници в милион цветове и нюанси, народната медицина изчетох, в гозбите му магии разни женски слагах, де от кого, каквото чуех правех, само и само сексуален глад да го накарам да изпита. Вечер като си легнем, се гушех в него, същинска котка, както той обичаше, и го опипвах и обарвах, и целувах, всичко си му беше таман, но стигнеше ли се до акт, промърморваше: " А спри се де, знаеш, че не съм добре" и дотам. И ти секва и желание, и всичко.
Тогава се реших на тая стъпка. Ще се махна за три дни от дома, на гости, в командировка, все едно къде. Но ще поставя камери в спалнята. Да видим тогава, какво ще излезе.
И го направих. Мъжът на моята позната, хакерът ги нагласи, касетите при него, за по-голяма сигурност, дистанционно записване, обяснява ми, камерите се включват само при определени обстоятелства, не е да въртят напразно, специални методи, хич и не го разбрах. Исках доказателства, това е!
Когато се върнах, мъжът ми бе угрижен, като след тежка раздяла, отговаряше ми разсеяно, имах чувство, че е заслушан в нечий глас, но не моя. Погледът му бе безжизнен, с оклюмал нос влачеше чехлите си през стаите и само на прозореца висеше. Стори ми се, че очаква някого, взира се в тъмнината и току потрепва, когато се чуят стъпки от коридора. Вечерта си легна, като болен, натъпках го с хапове, заспа.
Измъкнах се и заседнах пред видеото. Пуснах касетите от първата. И онемях. В спалнята имаше жена. Знаех си! Цялата се разтреперих, идеше ми да скоча и да го одуша. Мръсник! Все пак, реших да изгледам сцената. Жената бе в гръб, прегърнаха се, като да не се бяха виждали години, затанцуваха без музика, тя, в ефирна нощница, красивото й тяло прозираше, стъпваше леко, грациозно, внезапно я понесе на ръце, паднаха в леглото, целуваха се страстно, с жар и любов, толкова истински, колкото само съм си представяла, че може да е, като във филм, като в сън, любиха се дълго, нежно, мъжът ми бе всеотдаен, неуморим.
Боже, как исках да съм на мястото й!
През цялото време се мъчех да видя лицето й, но все оставаше в сянка, и все пак бях убедена, че я познавам. По извивките на ханша, краката, прекрасните прасци, дългите, падащи като водопад коси, чак и движенията на тялото й при секса.
Побърквам се, казах си, а през ума ми трескаво минаваха лицата на стотиците жени, които познавам. Сравнявах всяка една от тях с тази, но нито една не съвпадаше. И как може, що за камера, да не улови нито за миг лицето й! Смених касетите, но и тук нищо. Третата камера бе от коридора. Колко съм глупава, от нея трябваше да започна. Нали от там е минала, за да влезе. На нея обаче, нямаше абсолютно нищо заснето, освен входната врата и пътеката.
Никой не мина по нея. Никой не влезе или излезе. Върнах се пак на първата касета, кадър по кадър прегледах всичко, изживях оргазмите на непозната, убедена, че всяко едно нейно движение, всяка извивка на прекрасното й тяло са ми до болка познати, но лицето й до последно не зърнах. Така, изтощена и недоумяваща съм заспала.
Утрото ме завари премръзнала. Часовникът показваше шест. Погледнах празното място в леглото до мен. Как ми се щеше сега да зърна бледото му лице, промърморващ, усмихващ се на сън, с вечните си еротични видения. Колко пъти съм искала да надзърна там, така и не успях.
Възглавницата му още пазеше отпечатъка от главата му. Като че току-що бе отишъл до банята. Може би просто трябва да спра да пия тези хапчета. Но не, нали благодарение на тях всяка нощ го виждам и изживявам части от живота си с него. Отново и отново. Тая нощ например сънувах, че се любим, а някой ни снима с камера. Господи, беше толкова извратено и...хубаво. Както никога не е било.
Часът е седем.
Трябва да ставам, днес е поменът за петгодишнината от смъртта му.

* * *

Другата

Сигурна бях, че ми изневерява. Жена се бе появила в живота му,
можех да се закълна. Кога и как го правеха, ето това бе въпросът, който не ми даваше мира. Та той не излизаше дори до магазина, живееше от близо пет години в къщи, след оня злополучен инсулт.
Изплаши ли се, какво стана с тоя човек, промени се, дори и на мачове спря да ходи. По цял тракаше на компютъра, разни детски игрички, занимаваше си се сам, а аз се успокоих, че най-сетне се е кротнал и ще е изцяло вече само мой. Признавам си, много го ревнувах. Ревността се отнася за нещо което нямаш, или си загубил.
Аз така и не разбрах за тия години, имала ли съм го изцяло. И въпреки, че безумно го обичах, отчуждението, което настъпи след първата му изневяра, продължи и до сега. И уж си простихме, той на мен, че съм го проследила, аз на него, че е бил с оная мръсница, което така и не доказах, уж решихме да забравим всичко и да продължим напред, нищо не се промени.
Подозирах го през годините в много други изневери, дори и с най-добрата ми приятелка. Помня, една зима беше, се върнах внезапно в къщи. Беше заключено, а ключът поставен отвътре. След десет минутно чукане ми отвори, уж сънен, по едни слипове само, а той и лятото спеше с пижама. Бил заспал! Хайде де! Обърнах къщата с краката на горе, нямаше никой. Дори и под прозореца погледнах за следи по снега. Къде я беше скрил, недоумявах. Върнах се разстроена в службата, наревах се на рамото на Ана, тая, с която също се съмнявах, че спи. Тя също не повярва. Е, как така, няма никой, а той по гащи?
Ами така! Нямаше!
И съм разговаряла с него, и съм си тръгвала. После се връщах, защото не знаех какво да обясня на нашите. Изневяра? Да бе, и с кого? Я посочи жената, да я видим?
Не става само със съмнения. И на доктор ходих, от тия новите, модерните, психолози. След три сеанса и лекарства за двеста лева, и пред мен да беше изчукал някоя, все тая щеше да ми е. И така не става.
Опитах се да му вярвам. И всичко бе уж наред, докато не ми се приискаше да го имам в леглото. И край. Оправдаваше се с болестта, не можел, кръвно вдигал. Лекарите му казали една година да се пази. А минаха почти пет от тогава.
Не! Сигурна съм, има жена! Но не мога да го докажа. Другата ми мисъл бе, че се е превърнал в егоистичен перверзник, който тайно маструбира и си потушава щенията. Намерих позната, мъж й бе хакер, влезе му в компютъра, цялото съдържание сне на друг хард, папка по папка прегледах, нямаше дори женско име. И никакви порно сайтове и филми.
Направо се побърквах. Да не е станал гей, тоя, мой мъж? Нищо, нищичко от съдържанието на файловете не ми даваше и най-малка престава, не знаех вече какво да си мисля.
Говорих с лекаря му, разбра ме човекът, назначи му преглед, уж да види как е, а и сексолог повика. Няма му нищо. Мъж си е , мъж и половина. По-голяма активност ми препоръча, това е.
Е, че аз какво не правих: като фитнес инструктор станах в тялото, мъжете си счупват вратовете по улицата след мен, накупувах еротично бельо с дантели и без, прашки, сутиени, нощници в милион цветове и нюанси, народната медицина изчетох, в гозбите му магии разни женски слагах, де от кого, каквото чуех правех, само и само сексуален глад да го накарам да изпита. Вечер като си легнем, се гушех в него, същинска котка, както той обичаше, и го опипвах и обарвах, и целувах, всичко си му беше таман, но стигнеше ли се до акт, промърморваше: " А спри се де, знаеш, че не съм добре" и дотам. И ти секва и желание, и всичко.
Тогава се реших на тая стъпка. Ще се махна за три дни от дома, на гости, в командировка, все едно къде. Но ще поставя камери в спалнята. Да видим тогава, какво ще излезе.
И го направих. Мъжът на моята позната, хакерът ги нагласи, касетите при него, за по-голяма сигурност, дистанционно записване, обяснява ми, камерите се включват само при определени обстоятелства, не е да въртят напразно, специални методи, хич и не го разбрах. Исках доказателства, това е!
Когато се върнах, мъжът ми бе угрижен, като след тежка раздяла, отговаряше ми разсеяно, имах чувство, че е заслушан в нечий глас, но не моя. Погледът му бе безжизнен, с оклюмал нос влачеше чехлите си през стаите и само на прозореца висеше. Стори ми се, че очаква някого, взира се в тъмнината и току потрепва, когато се чуят стъпки от коридора. Вечерта си легна, като болен, натъпках го с хапове, заспа.
Измъкнах се и заседнах пред видеото. Пуснах касетите от първата. И онемях. В спалнята имаше жена. Знаех си! Цялата се разтреперих, идеше ми да скоча и да го одуша. Мръсник! Все пак, реших да изгледам сцената. Жената бе в гръб, прегърнаха се, като да не се бяха виждали години, затанцуваха без музика, тя, в ефирна нощница, красивото й тяло прозираше, стъпваше леко, грациозно, внезапно я понесе на ръце, паднаха в леглото, целуваха се страстно, с жар и любов, толкова истински, колкото само съм си представяла, че може да е, като във филм, като в сън, любиха се дълго, нежно, мъжът ми бе всеотдаен, неуморим.
Боже, как исках да съм на мястото й!
През цялото време се мъчех да видя лицето й, но все оставаше в сянка, и все пак бях убедена, че я познавам. По извивките на ханша, краката, прекрасните прасци, дългите, падащи като водопад коси, чак и движенията на тялото й при секса.
Побърквам се, казах си, а през ума ми трескаво минаваха лицата на стотиците жени, които познавам. Сравнявах всяка една от тях с тази, но нито една не съвпадаше. И как може, що за камера, да не улови нито за миг лицето й! Смених касетите, но и тук нищо. Третата камера бе от коридора. Колко съм глупава, от нея трябваше да започна. Нали от там е минала, за да влезе. На нея обаче, нямаше абсолютно нищо заснето, освен входната врата и пътеката.
Никой не мина по нея. Никой не влезе или излезе. Върнах се пак на първата касета, кадър по кадър прегледах всичко, изживях оргазмите на непозната, убедена, че всяко едно нейно движение, всяка извивка на прекрасното й тяло са ми до болка познати, но лицето й до последно не зърнах. Така, изтощена и недоумяваща съм заспала.
Утрото ме завари премръзнала. Часовникът показваше шест. Погледнах празното място в леглото до мен. Как ми се щеше сега да зърна бледото му лице, промърморващ, усмихващ се на сън, с вечните си еротични видения. Колко пъти съм искала да надзърна там, така и не успях.
Възглавницата му още пазеше отпечатъка от главата му. Като че току-що бе отишъл до банята. Може би просто трябва да спра да пия тези хапчета. Но не, нали благодарение на тях всяка нощ го виждам и изживявам части от живота си с него. Отново и отново. Тая нощ например сънувах, че се любим, а някой ни снима с камера. Господи, беше толкова извратено и...хубаво. Както никога не е било.
Часът е седем.
Трябва да ставам, днес е поменът за петгодишнината от смъртта му.

* * *

Аз, кучката

Зле се чувствам. В това заебано от Бог село, в заебаната планина, на майната си захвърлена, сякаш изтървана от небесата, та се пръснала дето й видят очите. И са се пръкнали от тоя посев на Всевишният, ями и баири, тук таме покрити с мъх и някое оскотяло храстче, и търчат разни пещерняци, катерачи, майната им на всичките, като откачени се врат по дупките, като паяци висят по скалите. Хич и не им се чудя на акъла. То за туй не се иска много. А, и рибари разни. С все палатки, домочадие, като наобиколят язовира, като опънат циганията, радиа напуснали,жените им развяват телеса по монокини, хлапищаци цамбуркат в плиткото...

Ще хванат риба, ама знаеш кога!
Ей в тоя затънтен край ме изпратиха. Какво е туй пробация? Щото ми викат, благодарение на нея съм отървала женския в Сливен. За едно посягане, три години! Вярно, че с писалката на съдията, вярно, че по време на делото за развод, ама не можах хубаво да я забия в главата му. На бившия си.Хванаха ме жандармите. А съдията уж жена, него защити. Ни молби, ни обещания помогнаха. Изритаха ме тук и това е. То аз доячка в обора няма да ида, викам, а се смее наздзорникът ми.

- Какви обори, какви доячки, то крави за семе не останаха.

Завършила съм техникум по далеко-съобщения. И ето. Работя в пощата. Седя по цял ден и „Алоу“ в слушалката. Това село, дето съм аз се пада нещо като център на три други. Те са така тук в планината. Двайсет къщи, махала, още двайсет, друга. Три махали – едно село правят. А телефон само в моето.

И пощата една, викат й „ Изгорялата .“ Преди три години пожар я изпепелил, ама да бе пламнало цялото им село, да ги чумата изтръшка. И са я изместили в изоставена къща. Тук, по планината много такива. И аз изоставена, и аз в нея, пощаджийка го раздавам. И веднъж в седмицата ходя при надзорника да се разписвам. По условията на пробацията, нали ви казвам. Все едно, има де да се скрия или избягам сред тия баири. Пък като седя и си мисля да изгори селото, се сещам, че то и да бе изгоряло, в друг Диарбекир щяха да ме тикнат, а тук поне язовир и пещери има, та виждам малко народ събота и неделя..

Пак, че отървах Сливенския. И с психото се разминах. Тоя факт, че съм лежала и преди в жълтата къща как им убягна, не разбрах.
И не знам защо, мразя ги тук всички. Аз ли съм крива, те ли щото са селяни прости, но не мога да ги гледам.
В пощата голям панаир става. В началото от скука го правех, ама сетне разбрах, че ми харесва. И обърквах на клиентите линиите нарочно, те се задавяха от крясъци и недоразумения, караха се, крещяха си, а аз умирах от смях под благовидната и състрадателна маска, която бях нахлузила от първият си ден тук. И от кеф. Много важно, че някаква баба припадна и я откараха в болница, като чу за смъртта на сина си. После като разбере, че е жив, още осемдесет години живот не й мърдат. А някакъв пък се разведе, щото му обърквах линията на жена му с тая на един от Хасково. И по една случайност и оня се казвал Цонко, и той автомонтьор, ревнив като Отело; та се изпокараха. Единият вика: " Аз за риба една седмица съм дошъл, ти веднага си се намъкнал при жената!" Другият го сиктирдосва: „Аз съм си в къщи при моята си жена, а ти иди на майка си в...“

Такива работи. Хем се радвам на суетите човешки, хем и денят минава бързо. И все ми е тая за разните там съдби разбити, срещи неосъществени, раздели заради недоразумения и прочие. Да си се оправят. Мен нали ми е гот! А някой усъмни ли се нещо, мятам една огорчена усмивка на оная гримаса, хрисимата, и с най – сладкия си глас зачучулигвам:

- Какво, моля? Извинете, възможно е, линиите тук са ужасни! Защо не ползвате хубавата „Нокия“ която държите? Няма обхват? А-а, ясно! Съжалявам, много съжалявам, най – близкият телефон е на осемнайсет километра от тук. Ако желаете, да ви повикам такси от града, ще стане по–бързо?

Маха с ръка жалващият се, псува майките на пощите и пак се реди на опашка, защото апаратите са само два, а ако сложа и табелка „Не работи“ на единия, ела, та гледай сеири.

Когато хептен ми доскучае, набирам някого, ей така, произволно и започвам да го пращам или да си плати сметката за тока, или на погребение, че тъща му е хвърлила топа, или за леля му от Търговище се представям, болна на легло, да ми изпрати пари за лекарства. Знаете ли, колко тъпаци се хващат. Един ми прати двеста лева, друг колет с луканки.
Загубен народ!
Ах, как ги мразя!
Да ми минат един път двете години дето останаха, та да се махна от тук.

Веднъж обаче, ми се случи нещо странно. Обади се мъж търсещ някаква си Нина, от летовниците. Ако дойдела да поръчва разговор с еди-кой си номер, да й предам, че в края на седмицата той щял да идва. Да се видят. Не е толкоз важно какво още каза гласът. Важното е как звучеше. Плътен мъжки баритон, с отенък на сурова мъжественост, събуждащ копнежи.

Какво да кажа. Такова нещо не ми се бе случвало. Обхвана ме диво желание за секс. Няма тънтъра – пънтъра при мене. Грабне ли ме хормонът, отиде!

А ме завладя този глас, подмокрих се на стола, засърбя ме либидото, ужас! Искам мъж и това е! И то не с кой да е, а с тоя, от телефона! Те такова чудо не бях изживявала.

Не че не бях преспала с два-трима тука, дори и постоянен си имах, електротехник от окръжния, ама той я дойде на две седмици, я не; баш кога ми се прииска, той по аварии през девет села, в десето. Мечки го яли него, а от летовниците, те само пишлегарчета и дъртаци. Едните могат ама не знаят как, другите и да знаят, файда няма, че са им кухи лейките вече и меки връзките, за да си вдигам заради тях краката.

Тоя глас ме заяде мене отвътре. И цял ден го слушах, като на запис се въртеше в главата ми. На няколко пъти аха да награбя слушалката и да го набера, но се сафирясвах, баси, толкоз ли съм изпаднала.
Надвечер идва едно красавче, има - нема двайсет, издуло една пазва, накокошинило се, вързало руси косици в опашка, мига насреща ми с едни клепки, като нарисувани, а очетата му ручей планински, гласче на пепеляшка:
- Извинете - вика - до София, спешно.
Жегна ме нещо мене, парна си ме баш под лъжичката, да не е, казвам, този и този номер.
- Ами да, той е, вие откъде знаете?
- А - смея се - всичко знам аз, мила.
И се усмихвам, а вътре ме яде мелачката за души, оная, същата, дето наръга бившият ми с писалката, същата, заради която гния по тия баири:
- Ще идва в края на седмицата – мрънкам й и се удивлявам на себе си - предаде да не се безпокоите.
- А, не, не, трябва да го подсетя да ми донесе нещо, че тук магазини няма, а аз имам нужда от...
- Не може, бе! - Ай, от дума не разбират малки клошарки на самотни души. Ми такава си е, какво! Завъртяла му главата на Чичко Паричко, сега иде да му реве по телефона, сиктир от тука! - Каза да не го безпокоите! Имал си и друга работа, не му е до вас!

И се гневя, усещам, на тая пикла Нинчето, а тя ме гледа недоумяващо, мигат клепките й, като живи, аха да хвръкнат, нещо светна в синьото на очичките й, а де!, А бесове, де! Я да те видим, скъпа, защото от мен по бясна и по кучка няма да намериш! А опитай се, та да наритам и теб и кльощавият ти задник по стълбите.

Ама не. Стихна огънчето, дяволето в нея се притисна до земята, затрая си, сълзица се спусна по бузките му; взех, та го харесах отведнъж това хлапе, себе си зърнах в очите му – цял живот сърдита на света и трошяща глава в стените, та съжалих я, пропуснах покрай ушите си думите й:
- Моля ви, двойно ще ви заплатя! Много ми е нужно да се обадя!
И защото не винаги съм била душевен парцал, и защото в мен, макар и погребано дълбоко, бе останало късче романтика, която мъжете не бяха успели да окепазят, набрах.

От другия край на жицата изпя професионалистка:

-Алоу! С кого да ви свържа?

До тук с очарованието на копнежите. Кипна мозъкът в главата ми, забучаха ушите, замъгли се погледът ми, с катран да ме бяха залели нямаше така изпържена да се чувствам. Ревнах:

- От кабинета на министър – председателя по авариите и бедствията се обаждам! Бързо дай шефа си на телефона, че ти изгоря мястото!

Мига Нинчето на парцалки, не е подозирала толкова гняв насъбран у мен. И защото ми е паднала маската сигурно, страховита изглеждам, чак отскочи встрани, спокойно, детко, няма да те ухапя; ама я изкарай и ти девет месеца в лудница, преживей два развода, седи завряна в кучия гъз на географията година и нещо, да видиш на какво ще се превърнеш...

Ошашави се онуй, на жицата, „секундичка“ вика ми, а гласчето му хептен се стопи от шубе. Ще ти дам аз една секунда, и намигам на малката клошарка срещу мен, и усещам как все повече я харесвам.
- Ало, Генов слуша. Кой е на телефона?
Боже този глас! Абе, ей, хора! Не падам от небето! Ама няма глас такъв, бе! Мани тенори-менори, басове, сопрани разни оперни, гласове иззад и пред кадър, няма бе! То направо от еротичен филм от топ десет в световната листа, ама ангел го озвучава и цялата небесна филхармония се строила с него, и в хор. Всяка дума бърка из фибрите на душата ми, човърка, разглобява ме, из най – тъмните кътчета се навира и ги прави светли и чисти, като девица пред амвон. Като светото причастие. Като изкъпана се чувствам, неопетнена, желана и значима. И мога пак да се усмихна! И днес по – малко ще мразя хората около себе си!
- От Пожарище се обаждаме, извинете за малката хитрост, но ви търсят по спешност...
Чувам се, но сякаш не съм аз. Любезна, сърдечна, загрижена, не лицемернича както обикновено, иска ми се повече да го задържа на линия, дори дишането му долавям, а моето сигурно е толкова учестено, че няма как да не се сети, че хвърча във фантазиите си по него. Господи! Ами да! Ето, усмихва ми се, разбирам го, усещам го, за Нина пита, ама да, ето ви я Нинчето, жива и здрава, давам ви я...

И подскочи хубавкото Нинче, дето няма повече от двайсет, залепи розово ушенце на слушалката, залепих се и аз, уж поръчка някаква изпълнявам, слухтя да чуя какво ще си кажат. Хем ревност ме съдира, хем ми е хубаво да слушам музиката на гласа му. Но докато си рекат „здрасти“ и прас!, пропадна трасето. Тоя път без майтап. Зажумях от мъка, стиснах зъби за да не се разпсувам пред нея и безсилието от случилото се. Като че не неин разговор се провали, а мой. Най – важният в живота ми. Наказание божие!

Къде си бе, техник! Ела, твоята мама, да оправиш връзките, че главичката ти откъсвам!

Ама няма го! Кой знае къде се излежава под сенките, или джурка ракия из хоремазите. Изниза се Нинчето разочаровано, ама и аз бясна! Че и отгоре. Опустя пощата, отпуснах му края, всичките попръжни де що знаех извадих от запасите си и благославях и БТК, и жиците им и техниците.

Така ме завари електричарът. Минал да ме види. Ела! Ела, че ми трябваш, хубостнико, и залостих вратата. И си му го изкарах на него, заради всичката болка и яд дето събрах днес. Така му го изкарах, че не можа сетне в москвича си да влезе. Като да бе пиян; набута го колегата му на седалката и седна той да кара. Ще помни кога е правил секс с луда за секс кучка.

А гласът Генов повече не се обади. То заваля. Развали се времето, нагрочи вежди небето, заплющяха гневни порои, светкавици посред пладне превърнаха деня в нощ. От преизподнята се надигаха могъщи гласове и трепереха земя и скали от него, бунтуваше се природата а стихията метеше като добра стопанска сутрин двора си – всичко по пътя си. Притъмня. От черно, по черно стана и токът изгасна. От към язовира летят със запалени фарове коли, свирят клаксони, летовниците бягат кой както може да се спасява, зарязали багажа си по брега. Аз съм спокойна, че пощата нависоко; от мен по - високо Бог само. Но нещо не ме кефи паниката на тълпата вече. Друг път бих излязла на пейката отпред, с кесия пуканки да се наслаждавам на суматохата й, а сега, болно ми е. И недоумявам, какво майната си диря навън, помагам на една майка с дете, прибирам възрастна жена, помещението ми се напълни с хора, търсят се, събират се, оплакват изчезналите. А аз тичам помежду им като линейка и нося вода, хляб, одеяла, дрехите си раздадох. По едно време тресна гръм, разцепи се де що здраво място имаше по земята останало, разцепи се и вековният орех пред пощата, отдолу му куцука Нинчето, крак наранила, едва ходи. Как съм се метнала натам, издърпала съм я, не помня. Падна орехът, клоните по лицето ми с кървави нокти се разписаха, око щях да оставя без малко, но припаднала в ръцете ми бе Златокоска, допълзях до стълбите, хора ми помогнаха да я внесем.

Не се познавах аз ли бях, или не бях. И кога бях по - истинска. Кучката в мен, или доброволната мед сестра в която се бях превърнала.
Водата заля крайните къщи и дойде на десет метра от пощата. Ток и телефон нямахме. Който се опита да избяга от селото към горната махала се върна. Пътят беше пропаднал. Една кола беше завлечена от пороите.

Три дни валя. Три дни и три нощи аз и моето ново семейство треперихме за живота си, три дни и нощи не бях дремвала. И Нинчето бе с мен. След като я приютих от гнева на стихията, станахме неразделни. На куц крак, ми помагаше, кораво хлапе.
На третият ден дойдоха хеликоптери. Военните забелязали от въздуха, обадили се в гражданска защита, от там реагирали. Какво са три дни. Особено за тия, дето са на сухо. Няма и да ги усетят.
От единия от вертолетите слезе мъж около петдесетте. Висок, с посребрени коси. Нинчето се метна на врата му. Дъждът престана а вятърът издуха облаците, та пак светна. И в душата ми. И в това село, на този опустошен, като след битка селски площад, затънал в тиня, изпотрошени клони и коренища, смачкани автомобили и една единствена оцеляла сграда, тая на „Изгорялата поща“ аз се почувствах за пръв път изморена. Като след тежък работен ден. Изморена и доволна от себе си. И рухнах от изтощение.
Осъзнах се на носилка високо във въздуха, в хеликоптера. И който твърди, че шумът от витлата пречи да чуеш дори мислите в главата си, лъже. Аз чувах ясно:

- Задължен съм ви, че спасихте дъщеря ми!

Един мъжки глас. Благодарен, човешки. И незнайно защо, не долових еротика в него, нито и потърсих. А ми беше хубаво и спокойно. И не мислех за секс.
Аз, кучката.

* * *